С влизането в сила на Закона за предучилищното и училищното образование, а най-вече с Наредбата за приобщаващото образование, силно се заостри необходимостта да говорим за помагащи професии в училище. Веднага ще въведем и едно ново понятие, което, макар авторско, има своята основа в общата теория на помагащите професии - “училищен микс”. В рамките на микса разглеждаме триадата:училищна общност, дете, центрирано образование и помагащи специалисти. Движещата сила на механизма са самите помагащи професии и необходимостта преподаването да се впише в контекста на помагащия процес.
Тази потребност не идва толкова от самите нормативни актове, а от очевидната необходимост, че съвременното училище не може да е само академична институция и, че потребностите на сегашните деца и младежи се различават значително от тези на техните родители и учители. Оформиха се и множество сериозни проблеми, които обществото отразява нашироко (напр. случаите на насилие над деца в училище), но няма никаква идея за решаване, освен да обвини било учителите, било децата затова, че са се осмелили да притесняват общественото мнение при толкова други “важни” теми. Въпреки това, самата учителска общност също не е еднозначно настроена за промени. От една страна, всички са съгласни, че някаква промяна трябва да има, от друга страна, никой не желае да променя собствения си начин на работа, а от трета - е най-удобно просто да се прехвърли вината за всичко на министерство, родители и общество, сякаш учителите не са също част от всичко това. На фона на тази обстановка се заформи и отявлено недоволство за въвеждането на приобщаващото образование в училище или по-скоро срещу администрирането на този процес. Като човек, който вече пет месеца обикаля цялата страна да води обучение по темата, съм очевидец на това, че след като всяка дейност бива обяснена в реалната педагогическа практика и се покажат конкретни работещи решения за администриране на процеса, напрежението спада, но това трябва да се направи във всяко училище и във всяка детска градина. Тази задача ще изисква т.нар. „агенти на промяната“ и това няма да може да сме двама -трима, а такива професионалисти трябва да има във всяко училище.
КОИ СА ТЕ?
Помагащите професии са най-силно натоварени с очакване да подкрепят процеса на приобщаващото образование, но и не само да преодоляват агресивното поведение, а да участват в кариерното ориентиране на учениците, да организират извънкласни форми, да работят с родители и не на последно място - да участват в различни екипи за подкрепа на личностното развитие. Какво обаче е състоянието на тези помагащи професии? Към момента в българските училища най-разпознаваеми са: ресурсните учители, психолозите, педагогическите съветници и логопедите, но има още такива, които все още не са добре ситуирани, но са повече от необходими: социалните работници, ерготерапевтите, помощник-учителите и др.
Какво обаче е състоянието на всяка една от тези групи:
Ресурсни учители
Като човек, силно ангажиран с тази професионална група, бих могъл да напиша много, но ще се огранича около най-важното. Макар и сравнително нова, тази професия се утвърди много силно в училище с повишаване на броя на децата със специални образователни потребности. С назначаването на все повече ресурсни учители започна и да се разбира в пълен смисъл тяхната роля - на подпомагащи адаптирането на средата, учебната програма, учебните материали към ученика. С последните промени на наредбата за нормите заетост на педагогическите специалисти, ресурсните учители вече напълно получиха признание, като тяхната норма работа с учениците беше намалена, защото се очаква да имат и много повече участие в екипните срещи и работата с родителите. Все още обаче има ресурсни учители, които приемат себе си като “специални педагози”, които имат за задача да “преподават” математика и български език на деца с увреждания, отделно от останалите. Предизвикателствата пред всички нас, ангажирани с тази професия, е да я надграждаме до степен нашите ресурсни учители да могат да работят с учениците със специални образователни потребности не само изолирано, а съвместно с другите учители и заедно с целия клас.
Училищни психолози/Педагогически съветници
От всички помагащи професии в училище, сякаш тази е най-старата и разпознаваема и въпреки това с най-сериозните проблеми за оформянето ѝ като идентичност. Това никак не е случайно. Разминаването идва още със самата длъжност. От една страна педагогическите съветници като длъжност са наследство още от 80-те години с това, че замениха бившите “дружинни ръководители”, длъжност сама по себе си, макар и архаична, не лишена от смисъл, защото на практика тези специалисти са работили на ниво училищна общност. Има голяма нужда от работа в посока изграждане на училищна общност, която да помага на процесите и това чудесно може да се извършва от педагогическите съветници. За съжаление обаче това не е много ясна концепция на ниво мениджмънт в системата, и на педагогическите съветници се разчита за какво ли не - от заместване на отсъстващи учители до секретарка на директора и човек, към когото се изпращат децата с проблеми в дисциплината. В същото време дори липсва ясна регламентация, кога и при какви условия се назначават такива специалисти, което прави тази длъжност много нестабилна в цялата система и следователно неустойчива. Това предпоставя, в много случаи, длъжността “педагогически съветник” да се заема от какви ли не случайни и не толкова случайни хора, от учители, на които не им стигат часове, съкратени библиотекари с изкарана някаква магистратура или курс, бивши пенсионирани учители и директори, и естествено много квалифицирани и опитни колеги сред всички останали. Неприятното се засили още повече след въвеждането на приобщаващото образование, защото сега от тези не толкова хомогенни като профил специалисти се очаква да могат да правят и оценка на потребности, и да определят нива на обща и допълнителна подкрепа. Най-често се подразбира от само себе си дали са наясно с всичко това. Успоредно с “педагогическите съветници”, с времето започна да се увеличава и броят на “училищните психолози”, които за разлика от предходните имат много ясна роля и компетенции в училищните процеси. При тези специалисти обаче много често липсва каквато и да е помощ да бъдат осигурени с подходящи и съвременни тестови батерии, условия за подкрепа на психичното здраве на ниво личност в училище, и не само работа с ученици, а и с родители и учители. Въпреки ясния профил на тази професия самите училищни условия излъчват силно неясни изисквания към тях, като много често ги смесват с тези на педагогическите съветници, а понякога и на ресурсните учители. Стигна се и до парадокс, училищни психолози да предпочитат да бъдат назначавани като педагогически съветници, защото от тях не се изисквало да правят оценки на потребностите на деца със специални образователни потребности. Като финал в новата наредба за нормите преподавателска работа, тези специалисти, педагогически съветници и психолози, не се диференцират, но което е по-лошо те самите не излъчват еднозначни сигнали, дали искат да са педагогически специалисти или консултанти, и се стига до един много по-фундаментален въпрос - дали не трябва да се постави на професионален дебат смисълът на статута “педагогически специалист”, и не е ли дошло времето малко да се разчупи и да излезе от шаблона на пряката преподавателска дейност, след като се разбра, че в училище ще има и много друга работа, свързана с подкрепата за личностното развитие. Не без значение е и липсата на единна програма за подготовка на психолози в България. На практика от почти всеки университет се предлага някаква форма на магистратура по психология, много често със съмнителни форми на обучение и дипломиране, но с равна правоспособност. Не е решен и въпроса, както в много европейски страни, дали не трябва да функционира регистър на правоспособните психолози, които следва да отговарят на определени критерии за академична подготовка, терапевтичен опит, часове в групи за личен опит, супервизия и т.н.
Логопеди
Последните проучвания на редица организации, работещи на ниво детско развитие, показват, че все повече се увеличават потребностите от работа, свързана с превенция на обучителните трудности от яслата до училището. Логопедите в България имат дълъг път - от педагогически специалисти до парамедицински специалисти през учители на деца с езиково-говорни нарушения. Както всички помагащи специалисти и тези не бяха подминати от сътресения. Няколко са основните проблеми, първият е недостатъчният брой на тези професионалисти, в страната има цели общини, в които няма нито един логопед. От друга страна дълги години тези професионалисти не бяха назначавани в училище, често се разчиташе това да се случи от общините или от специалните училища. В резултат общият брой намаля значително. От друга страна, това е професията с най-голяма привилегия по отношение на нормите педагогическа заетост, те са задължени с най-малко часове да формират заетост. Това се обяснява от тази професионална общност с продължителността на едно т.нар. “логопедично занятие”. Все още логопедите в България не разбират своята роля за работа с целия клас или група, а основно се придържат към индивидуалната работа, която действително е съществен момент за тях. С навлизането на наредбата за приобщаващо образование вече се увеличиха и щатовете за такива специалисти, но за съжаление сега пък се наблюдава едно друго явление, свързано с това да се обявяват места на непълно работно време, най-често за половин норматив. С това се преценява от директора, че ще се отговори на потребностите на цяло училище или детска градина. Отделно от това продължава разминаването и при университетската подготовка, като има университети, които подготвят логопеди като здравни специалисти и други, които ги насочват като педагогически кадри.
Социални работници, помощник на учителя, ерготерапевти.
Макар и все още плахо започнаха да се появяват и тези нови за образователната система, но много важни професионалисти. С наредбата за приобщаващо образование се регламентира ясно работата по случай като част от допълнителната подкрепа за личностно развитие. В същото време много малко от посочените основни помагащи специалисти: ресурсни учители, педагогически специалисти, психолози и логопеди имат подготовка да управляват случай в училищната дейност. Социалните работници са подготвени за това, но все още на тях се гледа като на служители единствено на социалните служби и услуги. Трябва да отбележим обаче, че вече има педагогически съветници с такова образование, които започнаха да проправят път на училищната социална работа и това трябва да се задълбочи.
Ерготерапевтите получиха популярност заедно с приобщаването на учениците със специални потребности и по-скоро със започването на програмите по сензорна интеграция в регионалните центрове в няколко града на страната. Първите ни опити за включване на ерготерапевти в регионалните екипи, особено при оценката на децата с аутизъм и множество увреждания, дават много добри резултати и със сигурност ще има развитие на този профил. Това срещна подкрепа и от Министерство на образованието и науката на няколко пъти със слаби, но решителни крачки.
Помощниците на учителя са едно липсващо звено, което е на път да се запълни. Всъщност от няколко години ние призовавахме за регламентиране на възможност за помощник на учителите, защото беше очевидно, че с влизането на случаи на деца с липса на умения за самостоятелност, вид образователен асистент беше необходим. Поради липсата на тези помощници имаше сериозни нереалистични очаквания към ресурсните учители. С проект на UNICEF вече бяха назначени няколко помощник на учителя в страната и има тенденции за задълбочаване на процеса.
Всичко посочено до този момент трябва да ни даде ясна визия за това, че все пак българската училищна система се развива и то много динамично, но промяната е заложена в самите нас и в пътя, който избираме, за да може училището да бъде това, което всички очакваме.
Вместо заключение: във връзка с необходимостта от формулиране и задълбочаване на процесите на развитие на помагащия процес в училище се подготвя кръгла маса с участието на всички, които имат ангажимент около образователните политики и реалната училищна практика. Събитието ще бъде логистично организирано от Националния институт за образование и приобщаващи политики, но всяка друга организация с интерес в сферата може да се включи.
Всякакво използване на части от тази статия е разрешено при условие, че се цитира автора.
